Преди да се гмурнем в дълбокото, за да изследваме негативните последствия от наказанията, трябва да изясним за какво всъщност става въпрос. Вероятно съществуват почти толкова на брой различни представи за наказание, колкото хора и изобщо живи същества с висша нервна система. Науката може не само да ни обясни защо е така, но и въпреки това да даде точна дефиниция на наказанието.

Нека на първо място си припомним нещо, което вече сме разглеждали в предишни статии, клипчета и постове: единственият индивид, който може да определи дали един стимул е апетитен или аверсивен и в каква степен – е индивидът, който възприема стимула, т.е. този, когото обучаваме. Някои хора обожават да изследват пещери, други изпитват смразяваща клаустрофобия. Някои коне предпочитат ябълки пред моркови, обичат водата или пък търсят заслон при първата капка дъжд. Разбира се, че опитните треньори и стопаните, които са прекарали много време с животните си могат да дадат доста точни предположения за това как конят би реагирал на даден стимул, но това си остава субективна преценка. Още по-сложно става, когато вземем предвид и факта, че възприятията за стимулите се променят с времето: хората и животните могат да преодоляват страховете си, да променят вкусовете си и т.н.

Научната дефиниция за наказанието е следната: наказание е всяко последствие, което приложено след определена реакция, намалява вероятността тя да се прояви отново. Ако изгорим ръката си, сигурно няма пак да пипнем котлона. Ако конят изпита силна болка или стрес над едно препятствие, вероятно няма да иска да го скочи още веднъж. В този ред на мисли, ако приложеното последствие не води до преустановяване или намаляване на реакцията, то просто не изпълва дефиницията да бъде наказание или пък вече ставаме свидетели на някои от негативните последствия.

„Мазол“ на наказанието е термин, който описва доста неприятно, но сравнително често наблюдавано в конния спорт явление. В резултат на дългосрочно прилагане на наказания, в почти пълното отсъствие на някакъв вид подкрепление, конят спира да реагира на наказанията изобщо. Например, може да става дума за кон, който колкото и пъти да бъде ударен с нагайката, отказва да тръгне напред, или пък обратното – колкото и силно да бъде дърпан, сякаш няма спирачки. Наказанието само по себе си не дава на индивида никаква информация за това какво трябва да направи, за да го избегне („Спри да си ровиш в телефона!“ не обяснява на детето какво трябва да прави, вместо да се ангажира с устройството си). Правилното действие може да бъде обяснено само чрез подкрепление – било то положително или отрицателно. Когато дълго време животното е било подлагано само на наказания и подкрепленията са били недостатъчно надеждни, от гледна точка на коня, търсенето на изход от неприятната ситуация губи всякакъв смисъл. Последното, което некомпетентният ездач може да направи тогава, е да усилва степента на наказанието все повече и повече, даже до степен на насилие, за да предизвика каквато и да било промяна в поведението и състоянието на коня.

Но ако не разбирам някого, който ми говори на китайски, как неговото викане би ми помогнало да вникна в смисъла на казаното? Как да повярвам, че някой, който ми крещи, има само най-добри намерения към мен? И най-вече, ако не знам как да избегна караницата, какво друго ми остава, освен да си запуша ушите и да стискам зъби, докато търпя?

Употребата на наказания неминуемо води до спад в мотивацията на обучавания индивид. Инициативата постепенно намалява, а с това и възможностите да бъде изпълнена „правилната“ реакция, така че да бъде приложено подкрепление – омагьосан кръг, не, ами спирала, която води стремглаво надолу. „Защо да се опитвам да направя нещо, като е доста по-вероятно да ме накажат, отколкото да ме поощрят? По-добре да съм пасивен и да не предприемам нищо!“

Освен върху поведението и цялостната мотивация, наказанието се отразява и върху емоциите. Конете са много добри в изграждането на асоциации и негативното преживяване бързо се свързва с човека, прилагащ наказанията, амуницията, която причинява болката, или контекстът, в който идват аверсивните стимули. Затова някои коне започват да показват признаци на стрес или агресия още по време на оседлаване, на излизане от вкъщи, при пристигането на конегледача или подковача, а в крайни случаи се наблюдава и пълно избягване на контакта с хора. Единственото сигурно нещо в представите на един такъв кон е, че човекът е предвестник на неприятни усещания.

Когато наказанията се превърнат в обичаен подход за модификация на поведението, обучаващ и обучаван се превръщат от партньори в опоненти. Наказанието почти винаги носи негативен емоционален заряд и за ездача, като някои се справят много по-трудно от други в саморегулацията и връщането към нормален, спокоен ритъм на работа. От подчинената позиция пък започват опити за заблуда и „минаване между капките“. Затова много домашни любимци се оглеждат за присъствието на стопаните, преди да свършат някоя беля (а същото правят и децата спрямо родителите или учителите, нали?). Докато подкрепленията развиват у обучавания стремеж към все по-добри изпълнения, наказанията изграждат нагласа за извършване на минимални (качествено и количествено) усилия, точно колкото е достатъчно за избягване на негативните последствия.

За съжаление, човешкият мозък е по-добре развит за намиране на проблеми и прилагане на корекции (както треньорите на животни понякога наричат наказанията, за благозвучие), отколкото за търсене и отбелязване на хубавите моменти. Не помага и това, че краткосрочният ефект от наказанието се явява подкрепителен за наказващия, увеличавайки вероятността подобно поведение да се случи отново. На междуличностно ниво, прилагането на наказания за овладяване на съпротивление и неподчинение също се поощрява: „Покажи му кой е шефа!“, „Не го оставяй да си прави каквото си иска!“, „Трябва да му се наложиш!“, „Трябва да изпитва респект!“ и много други подобни фрази твърде често се чуват по манежите. Използването на сила срещу многократно по-силното животно понякога погрешно се разчита като смелост от социалния кръг. Когато нуждата за контрол и постижения заемат по-висока позиция от пълноценното общуване в ценностната система на ездача, спортния педагог или спортните институции, изкуството на конния спорт се изражда в борба за надмощие и нехуманно отношение.

Ако положим усилия да бъдем по-осъзнати в действията си спрямо конете, ще бъдем не само по-етични, но и гарантирано по-ефективни. Наказанията далеч не са единствен инструмент за потушаване на нежелано поведение и никога не са били вариант за подсилване на правилните реакции. Фондация „Тъгъдък“ те предизвиква да анализираш по-задълбочено начина, по който общуваш с конете, останалите животни и дори с другите хора. Истинската смелост не е да посегнеш срещу много по-голямо от самия теб животно, а да защитаваш онези, подлагани на насилие, както и да преоцениш своето собствено поведение според най-високите етични стандарти. Бъди смел!