Взаимодействията между хора и коне са извор на много интересни феномени. Един от най-съвременно описаните е т.нар. bit-blindness, букв. от англ. "слепота за трензелата”. Авторите, споменаващи това явление, го описват като широко разпространено неразпознаване и неразбиране на признаците на болка, причинена от удилото. Това, разбира се, не е истинска слепота, а по-скоро мисинтерпретация на сигнали, които се наблюдават толкова често в ежедневието, че хората започват да ги възприемат като част от нормалния поведенчески и мимически репертоар на конете. За съжаление, нито лаиците, нито опитните коняри и специалистите не са имунизирани срещу този феномен.

„Наполеон на прохода Сен Бернар“

Удилото е един от първите инструменти за подчинение на коня. Още от Древността, заедно с цивилизацията ни, се развива огромно разнообразие от удила с различни форми, материали и механизми на действие, но принципът винаги е един и същ: да се овладее и направлява цялото тяло на коня чрез контрол над силно инервираната му уста, а понякога и нос. Свързването на ръцете на ездача с удилото в устата на коня чрез поводи е изключително ефективен начин за управление, защото е и изключително ефективен начин за прилагане на аверсивни стимули. Даже и с една ръка, човекът върху или зад коня, ако говорим за впрегнато животно, може почти мигновено да приложи корекция, която се оказва много интуитивна и елементарна за схващане: дърпане наляво – отиваме наляво и т.н. Ако трябва научно да обясним ефективността и надеждността на този начин на управление, бихме казали, че наказващият стимул и подкрепителят (болката в устата и съответно отпускането от нея) са вградени в самата команда, която от своя страна може да се приложи с висока точност, благодарение на вродената сръчност на приматските ни ръце. Това оставя сравнително малко пространство за разсъждение и грешка както при човека, така и при животното. Ако етичността и хуманното отношение към коня не стоят на масата, ефективност може да се постигне и при съвсем ниско ниво на разбиране и подготовка. Потвърждение за простотата на принципа на действие на удилото е хилядолетната ни история, но ако някой все още не се чувства убеден, може да стане жив свидетел на примитивните техники в действие на доста места в страната и дори в някои квартали на столицата.

Когато от другата страна на поводите стои чифт по-грамотни ръце, трябва да признаем, че вероятността животното да изпитва огромна болка и да получи наранявания намалява драстично. Стига да разбира основните педагогически принципи и мъничко биомеханика, с достатъчно време и практика човекът се научава да ръководи коня през процес на хабитуализация и съзнателно обучение. Но нито още 5-6 хилядолетия, нито съвременните „анатомични“ дизайни (каквото и по дяволите да означава това), нито гумени покрития с аромат на ябълка не биха могли да променят същността и принципа на действие на удилото, които в крайна сметка си остават същите: устройство за механично въздействие върху нервните окончания в устата на коня, с вграден „контрол на грешката“, т.е. възможност за мигновено ескалиране на натиска. И не, дори и ездачът да твърди, че „никога“ не използва трензелата за наказание, това изобщо не означава, че понякога не дърпа неволно или че конят не възприема повода като аверсивен стимул. Всъщност, ако животното не асоциира удилото с болка, дискомфорт или поне заплахата за тях, удилото просто нямаше да работи. Избягването на болката е подкрепящия фактор за всички команди, идващи чрез поводите по информационния канал през устата на коня. Всеки, който оспорва това, да се чувства любезно поканен да изобрети нова наука, която да даде алтернативно обяснение за теорията на оперантното обуславяне, или поне да определи за себе си и собствените си коне граница, под която употребата на удило е етична и хуманна, и над която вече говорим за тормоз и насилие. Аз не се справих нито с едното, нито с другото, затова вече използвам други методи и инструменти за обучение, но нека се върнем към основната тема. Фрагменти от паметника Асеневци, Велико Търново. Източник: Уикипедия

Вече хилядолетия различните видове удила са се утвърждавали като стандарт в работата с коне и философски схващания от типа на Декартовото bête-machine са послужили малко за събуждане на етични съображения. Дискомфорта в устата на коня е не просто основата на неговото подчинение, а традиция, оформяща представите за конете изобщо на по-голямата част от човечествотото. И аргументация за това давам с феномена „слепота за трензелата“.

Няма друга обективна причина конете да отварят устата си, освен като последен отчаян опит да облекчат част от болката. Конете дишат благодарение на отрицателното налягане, което се създава в устната кухина при плътно затворени устни и не могат да дишат през устата. Иначе напълно здрави и добре натренирани спортни коне могат да умрат внезапно от задушаване по време на бяг, и това вече е документирано явление, особено при беговите коне. Въпреки това отворената уста с трензела в нея рядко предизвиква някаква реакция у зрителя, камо ли разсъждения за корелацията и причинно-следствената връзка. Не мога да се сетя за много примери за други живи същества, които толкова очевидно да проявяват признаци на дискомфорт, стрес и болка и все пак да преминават теста за естетическа издържаност. Драматично отворената уста може би дори е търсен ефект, предвид колко често я срещаме в изкуството. Явно освен безмерната си адаптивност и толерантност, конете са прокълнати с още една тежка участ – да бъдат красиви, дори когато ги боли.