Пътищата на конете и двукраките се преплитат преди най-малко 5000 години (или поне горе-долу тогава сме се научили как да ги рисуваме по стените на пещерите). Може да се каже, че това са доста дълготрайни взаимоотношения, които са довели до съществени промени в живота и на двата биологични вида. Каква би била историята на човечеството без конете ли? Тяхната роля за развитието на първобитното земеделие и уседналия начин на живот, както и за придвижването и военното дело, безспорно е огромна.

„Проба – грешка“

Това най-вероятно е бил основнодействащият принцип в подхода на древния човек към коня. Повече или по-малко изненадващо, но потомството на годните за работа животни се оказало по-податливо на човешко влияние отколкото напълно дивите стада. Освен тази примитивна селекция, с течение на времето някои похвати се доказали като значително по-резултатни от други и се наложили като методики.

Още няколко-стотин години преди Христа, Ксенофонт описва някои гениални за епохата си прозрения относно обучението на коне. Опитният пълководец проповядва изолирането на човешките емоции от процеса и вдъхването на увереност към животното, дава насоки и за правилния избор на кон. А почти по същото време Платон разсъждава за това, че хората винаги ще бъдат ограничени от своите собствени възприятия за света.

За един примитивен фермер обработката на нивата е била разликата между сита и гладна зима, а за един войн да разчита на непоколебим и смел кон в битка е било въпрос на живот и смърт. Със сигурност тежкият бит на такива хора е бил трудно съвместим с концепцията за хуманно отношение към животните под тяхна опека. Може би затова формулировката за такова отношение идва на толкова късен етап от развитието на цивилизацията: едва преди няколко десетилетия и векове след първите трудове на тема обездка на коня.

В днешно време конете присъстват в живота ни основно като партьори за хоби и спорт, все повече и като терапевтични животни. Зависимостта от животинска тяга присъства само при прогресивно намаляващ процент от населението. Промените в насоките за използване на конете в съвремието налага и калибриране на моралната везна и философията ни по въпроса. Хилядолетната непреходност на много от нагласите ни спрямо конете, въпреки огромния обем научни открития, неприятна статистика и експериментално доказани връзки между проблемите на коня и грешките на човека, е притеснителен симптом. (Ако не си убеден в проблемите на конете в световен мащаб, прочети този материал.) Това, че правим нещо от 5000 години изобщо не означава, че го правим съвършено правилно, защото всъщност сега целите ни са съвсем различни. Логично ли е средствата и представите ни да остават същите?

Човешкият мозък обича предизвикателствата. Решаването на сложни задачи ни кара да се чувстваме удовлетворени и повдига самочувствието ни. Именно този начин на мислене ни е превърнал в биологичен вид, способен да доминира цяла планета. И все пак, щом още в Древна Гърция е било ясно, че човешките възприятия са ограничени, явно има върху какво да работим. (Очевидно е, че и планетата има какво да каже за нашето управление!)

Човешкият ум постига феноменални резултати, когато е фокусиран в една задача. Нашите възприятия са се развили точно за това – да бъдат съсредоточени върху определен проблем, да изолират почти всичко останало и съответно целия ресурс от знания и умения да бъде концентриран в намирането на решение. Много от решенията, до които сме достигнали, са брилянтни и революционни: за тях с удоволствие поемаме отговорност. Ала често се опитваме да не мислим за онези, чиито последствия се превръщат в нови проблеми.

Е, добре че сме развили наука, която да анализира и обяснява трудностите в поемането на отговорност – психологията!

Егото ни изпитва нужда да поддържа равновесие между вътрешните убеждения и външната действителност. В това само по себе си няма нищо лошо, защото говори за нормално психическо развитие и стремеж към хармоничен живот. Когато има разминавания, опциите ни са или да променим заобикалящия свят чрез думи и действия по начин, който ще отговори на очакванията ни, или да нагодим убежденията си според това, което възприемаме отвън.

Изключително трудно е да правим генерални промени в начина си на действие и поведение, защото за да се случи това, Човекът-Его изисква сериозни доказателства и мотивация. В определени ситуации, дори и противоречащите на установените маниери и нагласи факти да са неоспорими, хората избират по-лесния начин за възстановяване на баланса: отричат или „адаптират“ новопостъпилата информация и продължават нататък. Това явление е отдавна познато на психолозите и се нарича познавателно противоречие или когнитивен дисонанс.

Вътрешно убеждение: Аз правя най-доброто, за да е моят кон щастлив. Външна действителност: Конят показва признаци на стрес – например мечо клатене в бокса Отричане: „Това не е признак на стрес, а просто навик. Той Е щастлив!“ „Адаптиране“: „Така той се забавлява и показва, че е развълнуван, значи е щастлив.“

Видизмът е предразсъдък, който оправдава нехуманното отношение пред Егото още по-категорично. Концепцията, че човекът е по-висш от животните и неговите цели трябва да стоят преди физическото или емоционалното състояние на останалите същества, се оформя още при възникването на някои древни религии. Християнството например проповядва, че Бог създал човека по свой образ и го избрал да „властва над рибите в морето, над птиците в небето, над добитъка и над цялата земя, над всички влечуги, които пълзят по земята“. Според Аристотел, „растенията съществуват заради животните и животните съществуват заради човека“. Видовата дискриминация достига връх в теорията на Декарт за „животното-машина“, според която не само, че смисълът на животните е в ползата им за човека, но и че те не усещат нищо.

Типични реплики на хора, които изповяват идеологията на видизма са: „Да се е родил поп, да не се е раждал кон!“ и „Това е кон, него от това не го боли.“

Нуждите и светоусещането на конете са различни от нашите собствени, но твърде често пропускаме този факт. Понякога в опитите да си обясним поведението на животните можем да се подведем и да допуснем сериозни грешки, защото ги сравняваме със себе си. Психолозите са дали име и на това явление – антропоморфизъм.

Представи си... Млад кон, който за пръв път ще бъде изкъпан. Навън е топло, а животното е потно след тренировка – човек би си помислил, че душът ще бъде най-приятното нещо в този момент. Но вместо това, конят изпитва страх, когато вижда водата да шурти от маркуча! Стопанинът е убеден, че обливането с вода ще промени като с магическа пръчица нагласата на животното, но насочването на струята към него само влошава нещата...

...Или пък конюшна с индивидуални боксове. Въпреки че ние се чувстваме уютно и комфортно в легло, отделено в наша собствена стая, конете не са устроени да намират спокойствие по този начин. Те предпочитат откритите пространства и компанията на приятелите си. Настаняването в индивидуални боксове е удобство и сигурност за нас, защото ни дава възможност да контролираме по-стриктно тренировъчния и хранителния режим на животните, но от това произлизат много други проблеми, на които трябва да обърнем внимание, ако избираме този начин на отглеждане.

А в най-опасната си форма, прехвърлянето на човешки характеристики върху коня се изразява в „Той не ме уважава“, „Много е инатлив“, „Длъжен е да ми се отплати за всичките пари и усилия, които влагам в него“, които неусетно прерастват в „Той заслужава да бъде наказан“.

Няма по-голямо предизвикателство от това да поемеш отговорност за собствените си решения, независимо до какъв резултат са довели те. Моите възприятия за конете претърпяха своебразна еволюция през годините, но това нямаше да бъде възможно, ако не се бях сблъскала с проблемите. Аз също бях „жертва“ на когнитивния дисонанс, видизма и антропоморфизма, до момента, в който осъзнах, че цената всъщност плащат самите коне.

Промяната към по-добро и по-хуманно изисква усилия – най-вече ментални. Много е трудно да преглътнеш хапка от киселото си, самовлюбено Его с топинг от провалени очаквания. Значително по-лесно е просто да я изплюеш и да прехвърлиш вината на коня, който няма изведнъж да проговори и да аргументира защитата си. Но така поемаме сигурно надолу по спиралата на нехуманното отношение.

Нека докажем, че сме надрастнали максимата „Целта оправдава средствата“!

Ние сме тези, които трябва да се научат на разбиране. На първо място трябва да разберем собствените си порочни предубеждения, а след това да осъзнаем в цялост необходимостите, възприятията и трудностите на конете. Ние дирижираме света, в който живеят те. Нека бъдем по-добри стопани – и за конете, и за света.